Филмът „Гунди – Легенда за любовта“ прави фурор по кината и вече счупи всички рекорди за съвременна българска продукция. Вълнуващата история за любовта на най-великия български футболист Георги Аспарухов и съпругата му Величка Маркова-Лита не спира да вълнува зрителите и отвсякъде валят хвалебствени отзиви. 
 

Мнозина в социалните мрежи обаче задават въпроса защо в лентата липсва образът на Никола Котков. 

„Филмът не е футболен, той е за нашата любов с Георги“, обясни Величка Маркова в интервю за „Ретро“. Тя сподели впечатленията си от мащабната продукция и разкри интересни подробности за живота си с Аспарухов. 
 

- Лита, как се почувствахте, когато видяхте за първи път филма, посветен на вашия съпруг и любовта ви? 
 

– Шизофренично! Много е странно да видиш историята на живота ти и себе си на екрана. Уж си ти, пък не си ти… Уж не си ти, пък си ти… А на моменти се чудиш защо непознати хора произнасят думи, които отекват в главата ти. Така е известно време. После разказът те увлича. Първото ми гледане почти не си го спомням. Излязох за малко от салона. Слава Богу, че прожекцията беше закрита и нямаше публика. На премиерата го видях целия. Хареса ми. Хареса ми, защото е почтен, защото е истински. Хареса ми, защото става дума не за нещо извънземно, а за чисто човешки неща – отношения, каквито имаме в живота, чувства, които всички хора познават, а някои крият в себе си. 
 

– В социалните мрежи мнозина коментират въпроса защо във филма го няма персонажа на Котков? 
 

– Филмът се казва „Гунди – Легенда за любовта“. Къде е мястото на Котков тук? Ние не сме били близки семейства. Това, че сме били приятели, не е истина. Те бяха много добри, близки съотборници, но нямахме общ семеен живот. За съжаление, с Котков споделиха една отвратителна съдба, но той не беше част от нашия живот, за да е във филма. Котков дойде в „Левски“, когато се обединиха със „Спартак“ – накрая фактически на живота на Георги. Имам огромно уважение към Кольо – прекрасен човек, възпитан, интелигентен, мил. Те двамата бяха така: единият в тъмната гама, другият в русата. Но Котков не беше част от нашия живот, разбирате ли? Спекулациите за лоши отношения са неверни и всички, които задават въпроса защо той не е във филма, първо да погледнат заглавието. Филмът не е футболен. Котков съм го познавала като футболист на „Локомотив“, но се запознах с него чак когато дойде в „Левски“. И като загинаха заедно, тръгнаха приказките за това, че са били най-близки. Но нашите близки приятели бяха Сашо Костов и Иван Вуцов. Иван и съпругата му Нина бяха кръстници на сина ми. 
 

– Как според вас се справиха актьорите в главните роли Павел Иванов и Александра Свиленова? 
 

– Безупречно! В моменти, когато Павел ме поглеждаше от екрана, сякаш Георги ме гледаше. Няма друг актьор, който визуално да напомня толкова за Георги. А професионално изпълнението е съвършено. Да не говорим за Сани, Александра – страхотна е! За Георги знаем всичко, образът е ясен, а аз съм тази, която съм неговата спътница. Но тя направи невероятен образ, много силен и съм ѝ много благодарна. Това момиче, което е студентка, направи нещо невероятно. Любов, гняв, всичко имаше. Двамата са страхотни актьори и им предричам светло бъдеще, дори на световно ниво. 
 

– Очаквахте ли филмът да се получи толкова добре и да разбие всички рекорди? 
 

– Преди да го видя, не можех да спя. Дали е станало, как е станало? Не съм била на снимките, а само консултирах за сценария и фактологията. Будех се посред нощите. Притеснявах се да не излезе нещо грозно, имайки предвид опита за големи личности. За сина ми Андрей се тревожех как ще го приеме – той беше малък, когато баща му отлетя. 
 

– Как той прие идеята за филма? 
 

– С недоверие, скептично. После много му хареса и ми се извини за това, че не е вярвал в качества като доброта, почтеност, любов, искреност. Смята, че съм идеалистка, но аз съм позитивен човек. Всичко зависи от това какво забелязваш – хубавото или лошото. При мен винаги е хубавото. 
 

– Как се справихте с възпитанието на Андрей след загубата на Гунди? 
 

– Трудно беше, всяка майка знае какво е. За мен възпитанието е да му дадеш избор и да го насочиш към различни аспекти на живота – култура, спорт, кино, театър, литература, а той да избере. Освен това имах до себе си моето семейство – майка ми, баща ми, брат ми, които даваха стабилност на Андрей. Чудесно момче е, добре се справихме. 
 

– С Георги сте имали всякакви периоди. Как успяхте да бъдете толкова време до такъв човек? 
 

– Много е трудно. Оженихме се, когато бях на 20. Израснала съм в семейство с подчертани християнски ценности, модерно, но патриархално. Омъжих се млада, а вместо да се впусна в живота, имах рестрикции – футбол, режими, ранно лягане. Идва момент, в който ти идва в повече. Пожелах си малко свобода и се разделихме. В семейния живот е така, достига се до някаква рутина и тази рутина обикновено убива чувствата и отношенията. При нас се достигна до тази рутина. Отделихме се за известно време един от друг и разбрах, че в крайна сметка това е голямата ми любов и моето щастие, което и той очевидно разбра. Когато се събрахме отново, вече по съвсем друг начин гледахме на живота. Любовта ни беше много стабилна, зряла, сигурна, силна и спокойна. Ама много, казвам ви! Много по-различна от тази буйната, младежката, каквато също имахме. 
 

– Ако можехте да се върнете назад, щеше ли да е по-лесно, ако той беше с друга професия? 
 

– Не ми беше важно каква е професията му. Влюбих се в момчето, не във футболиста. За мен беше важно той да обича това, което прави. 
 

Той беше решил да сложи край на футболната си кариера, но понеже много го огорчиха, той каза: „Мислех да се откажа, но ще играя още малко, за да докажа, че не съм случаен“. Георги изобщо не усещаше, че има такава слава, до последно искаше да доказва, че е достоен. Аз винаги го подкрепях. 
 

Аз съм се влюбила не във футболиста. На по 16 години бяхме. Когато го видях, той играеше волейбол, какъв футболист, какво чудо, ние бяхме деца. Аз се влюбих в момчето с трапчинката, с веселия нрав, добрия човек, в него се влюбих. Пък дали е футболист, дали е стругар, дали е лекар, все едно ми беше. Но щом него го радва футболът, до него съм плътно. Подкрепях го максимално, за да му създам спокойствие и уют, за да си гледа работата и да се радва на това, което обича. 
 

– При него е било любов от пръв поглед, а при вас? 
 

– Не беше от пръв поглед. Бях малка, играех волейбол, свирех на пиано, учех в английска гимназия и имах много уроци – вятър ме вееше на бяла кобила. Но после се влюбих страхотно и бях готова на всичко за него. 

– Съжалявате ли, че той не прие предложение за трансфер в чужбина? 
 

– О, не! Системата в България беше ужасна по онова време. Ако бяхме останали в чужбина, нашите семейства нямаше да съществуват тук. Системата щеше да ги унищожи. Сега съм щастлива, че живеем във време, в което имаме право на избор. Това право на нас ни беше отнето. И ако възрастни хора плачат по миналото време, това е жалба по младост, на мен 60-те години ми бяха най-хубавите в живота – любов, дете, всичко, обаче системата беше отвратителна! Нямаш право на избор. Георги живееше тук в клетка, и то не златна. Всеки голям отбор го искаше, но въобще не ни беше минало през ум. В края на краищата ние имахме родители, близки, братя сестри. Те казаха, че ще доведат детето ни, но въпреки всичко не бихме жертвали семействата си, дума да не става! Беше много черно време. Здрава ръка, която ти казва какви книги да четеш, какви филми да гледаш, в петък съветска телевизия… Като се има предвид, че моят баща беше от отбрания слой на обществото – аз съм била привилeгирована, но точно като такава мога да кажа, че системата беше отвратителна. 
 

– Споменахте, че вашите родители са били плътно зад вас след загубата. А родителите на Георги? 
 

– Подкрепяха ме, но понеже живеехме близо до моите родители, а майка ми не работеше, а свекърва ми работеше, моите родители ми бяха подръка. Родителите на Георги бяха изключително честни, почтени, трудолюбиви и страхотни хора. 

retro.bg